Миналите 2 месеца се чувствах все едно съм куче което дълго е било вързано някъде и ненадейно каишката е паднала и то е почнало да бяга и да прави каквото си иска. Да ходи и да опикае всяко дърво, да изръфа обувките на стопаните, да се скрие в храстите и да уплаши с лаят си преминаващи жени и деца.
Но не след дълго, почва да се уморява от внезапно дадената му свобода, уморило се е, вече не се ослушва за всеки шум в храстите за котки, дори не лае по тях, само ако види някоя по-нахална преминаваща прекалено близо до него, и напълно нарушаваща кучешкото му достойнство. Изцапано, леко оръфано и рошаво, започва да си мисли за уютната колибка, макар и прекалено килната назад, така че понякога дъждът влиза директно през отвора и му мокри постланата черга вътре. Трябва да се върне обратно, но оградата е висока, а и всички дупки са запушени за да не може да избяга. А сега не може да влезне. Ако почне да лае силно и да вие, пред входната врата, най-вероятно ще му отворят. Но така ще загуби всичко, стопаните ще разберат че той иска да се прибере. Не, трябва да има друг начин. Не трябва да се дава така лесно.

Ще измисля нещо. Хм, да видим - съседите нямат куче, и тяхната ограда не е толкова подсилена и изкърпена. Ако мога да се промъкна от там, след това отзад има насъбрани дърва по които мога да се кача и да прескоча оградата.

До тук добре, - ха къде са дървата - няма ги вече. Много е високо, няма как да скоча отлкова. Несполука... ще пробвам от другите съседи, тези отзад. Хм, през тяхната външна ограда може и коза да мине, и после се чудя защо е пълно с котки там.
Те нямат дърва... лошо. Май ще се копае. Добре че всичко е мокро. Пуста мрежа. Хем горе-долу дълбока дупка изкопах, и пак одрах кожуха. Ама ще ми мине - като на куче. А сега просто трябва да изчакам сутринта. Ето че се разсъмва, скоро ще дойдат.

Чува се дрънченето на вратата - да заема поза. В този момент стопанина върви нагоре по пътеката и съзира окаляното куче да лочи вода от една ръждясала тенджера. В мигом се провиква:

"Ах ти мръснико, къде ходиш 2 седмици, помислихме че те е бутнала кола. Само да ми паднеш!"

В този момент кучето вижда стопанина, който вече тича към него, но вместо да направи виновна физиономия и да върти опашка, то почва да бяга.
Е разбира се, не с пълна сила, само колкото да умори леко преследващият го мъж, който от своя страна да почва да псува още по яко, така че съседите излизат да гледат сценката. Е в крайна сметка, кучето се предаде ;) , можеше само с няколко скока пак да изскочи навън, но тактично реши да остане.
Мъжът го хвана за каишката и го завърза пак до колибката му. След това влезна в къщата и доволно съобщи на жена си че е хванал кучето, което пак се е опитало да избяга и ако не е била щастливата случайност в която той да го зърне докато пие вода, едва ли са щели да го видят отново. След това се съблече и даде калните си дрехи на жена си, за да ги изпере. Все пак преследването на кучето, взе малко жертви.

Понякога правим големи глупости заради едната гордост... ;)
 

Пуста гордост,пуста свобода.Кое ли е по-хубавото ?

За всеки е разлчно ;)

гордостта и свободата вървят в комбинация...в смисъл гордостта ти те подтиква към желанието за свобода.
Но дали и щастието е там?

Поздраввиии:)